За усещането, че не си на себе си
Има едно особено усещане, което не може да се облече лесно в думи, но когато го изпиташ, го разпознаваш моментално. Всичко около теб изглежда наред – домът, работата, хората, навиците. Нищо не е променено, но вътре в теб се е разместило нещо. Поглеждаш се в огледалото – същото лице, същото тяло, същият ден. Ала сякаш не си ти. Не си на себе си. Няма катастрофа, няма драма. Просто тиха, невидима загуба – на присъствие.
Понякога това състояние идва бавно – след дълги месеци на напрежение, компромиси и преглъщания. Друг път се случва рязко, като срив след години самозаблуда. Вътрешният свят замлъква. Радостта избледнява. Изпълняваш ролите си, движиш се, говориш, вършиш задълженията си… но не се усещаш. Не знаеш какво точно искаш, от какво имаш нужда, накъде вървиш. Всичко ти е „уж добре“, но усещането е сякаш си се изпарил. Изгубил си се, без да напускаш мястото си.
Това е състоянието на архетипа Сирак – една дълбока вътрешна програма. Това е гласът, който казва: „Не мога да разчитам на никого“, „По-добре да не показвам нуждите си, защото няма кой да ги посрещне“, „Оцелявай. Не чувствай. Бъди силен.“ Сиракът в нас се активира след разочарования, загуби, предателства, липса на подкрепа в ключови моменти от живота. Неговата сила е в това, че ни учи да оцелеем. Неговата болка е, че често забравяме как да живеем.
Когато Сиракът води живота ти, започваш да изграждаш защити – маски, роли, отговорности. Създаваш стабилност, но за сметка на вътрешната си истина. Поставяш себе си на пауза. Спираш да мечтаеш, защото е опасно. Спираш да искаш помощ, защото „трябва сам/а да се справиш“. Спираш да усещаш тялото си, защото там живее тъгата. И така неусетно започваш да се губиш.
Но изгубването също е зов. Покана. Начална точка. Защото да се изгубиш понякога е единственият начин отново да се намериш – не като старата си версия, а като нещо по-цялостно, по-истинско, по-осъзнато. Да се изгубиш означава да признаеш, че старите механизми вече не работят. Че повече не можеш да се преструваш. И че си готов/а да се срещнеш с онази част от себе си, която е чакала търпеливо да я видиш.
Пътят назад не е равен и не е бърз. Той започва от признанието: „Не съм добре. И това е окей.“ От разрешението да не бъдеш герой през цялото време. От смелостта да погледнеш вътре, да послушаш мълчанието, да се оставиш да бъдеш. Да не търсиш отговори веднага. Да си дадеш време. Да признаеш: „Загубих се. Но съм тук. И искам да се намеря.“
В терапевтичната работа тази точка е изключително важна – защото оттук нататък може да започне истинската трансформация. Не онази, която „поправя“ или „оправя“, а онази, която те връща в тялото ти, в чувствата ти, в автентичността ти. В онзи тих център, в който вече не е нужно да играеш роля. А просто да бъдеш себе си – достатъчен/достатъчна, както си.
Благодаря ти, че прочете статията до края.
Понякога статиите не са достатъчни.
Ако усещаш, че се намираш в такава точка – между изгубеност и нужда от връщане към себе си –
🌿 запиши се за сесия “Навигатор” и открий пътя обратно към себе си.
🎲 Присъедини се към Фестивала на трансформационните психологически игри
– чрез игропрактики ще разбереш какво отнема от твоята енергия и как можеш да я възстановиш.
💎 Осъзнатостта е ключът към радостта и свободата!
С грижа и разбиране,
Павлина Стоянова
Психолог. Хипнотерапевт. Водещ на трансформационни практики.
